„Емотикон за Орфей (или как попаднах в „капан“)“

Всичко, свързано с фестивала в Пловдив, ми хареса много и аз приех поканата с удоволствие. Поканата на организаторите да напишем есе на тема „Фигурата на Орфей – между мита и мига“ обаче, ме изправи пред двойна дилема. Първо, ще имам достатъчно време, за да го напиша (предвид личните ми и другите ми професионални задължения), и второ, доколко съм вдъхновена от самата тема. Но когато нещо влезе в главата ми, е доста трудно да го измъкна от там... И така, аз попаднах в капан. Резултатът е стихотворението „Емотикон за Орфей“ и няколко думи за мита и мига. В началото бе песента.

 

“Емотикон за Орфей”

Ако изчезна, ако аз умра,

ще започнеш ли да пееш?

Ще ме търсиш ли във Хадес?

Или вече ще съм отвъд живота?

 

…………………………………………………………………………    ……Тревожи ме

…………………………………………………………………………митът за любовта без нас

Изглежда, че се превърна само в миг, искракоято замъглява гледката,застинала в екран,на който търсим и предлагаме онова, което липсва?

 

…………………………………………………………………………………….Както и да е

Ако ме откриеш там,

спри се на моя профил, снимка...

и учениците ти ще се умножат

кликни емотиконите на любовта                                        ♥♥♥♥♥♥

………………………………………………………………………...Аз ще позная мига

 

Ти ще бъдеш моят Орфей

моят лайк

за едно стихотворение

за нетленното в едно примигване на окото

…………………………………………………………………………………аз съм готова

………………………………………………………………………     ……………аз търся

………………………………………………………………………емотикона на Орфей

 

***

Любовта в центъра на мислите ми? Бях изненадана от себе си. Напоследък умът ми беше зает със съвсем различни теми. Дали заради пролетта, нещо от подсъзнанието? Архетип, някаква вътрешна лира, някой Sondi ... ???

Очевидно е, че мисля, че днес всичко се свежда до момента, дори любовта. И сравнявайки това с митичната любов, днешната придобива нови форми. Винаги ме е изкушавало да мисля за (да чувствам) любовта в контекста на момента, в който се намира цивилизацията. Способни ли сме да обичаме? Изглежда така, сякаш днес любовта пропуска истинската природа на човека. Всъщност мисля, че човекът е духовно същество, което не е в хармония с технологичното развитие на цивилизацията. И оттук идват и "разпадите" в отношенията му с всичко, което го обкръжава – хора, семейство, природа, деца, животни, храна, социален живот. Съкратено. Повърхностно. За момент.Но все пак някои архетипи живеят вътре в нас и митовете също живеят дълбоко в нас, независимо дали го искаме, или не. Как да ги съчетаем с „днес“? Коя сила е по-мощна? Центростремителната или центробежната? Ще всмучем ли този свят в себе си, за да го организираме по съответстващия ни начин, или ще се хвърлим в хаоса, който изглежда толкова организиран и демократичен? И в двата случая, къде ще ни отведе това? Въпроси, въпроси, въпроси.Струва ми се, че едно от посланията на мита за Орфей е, че дори и голямата любов не може да ни върне обратно от мъртвите. Символично мъртвите. Ние сме несъвършени. Хора. Не богове. Но ни се дава възможността да украсяваме живота и света в нас и около нас чрез изкуството. Не можем да се предадем. За това е писано, пяно, рисувано, ваяно в скулптури от... мнозина. За мен една от най-красивите песни за Орфей е написана от Кристоф Мекел и се нарича „Старият Орфей“.Взех любовта (в най-широкия смисъл) за тема, защото вярвам, че това е движещата сила на всички ни. От началото на света до сега, днес. Склонна съм да разбирам промените и да търся мярката за оцеляване. И митът, и мигът.Това е просто опит на (друг) поет.

 

Милосава Павлович, Сърбия