Поезията е най-краткият начин да върнеш душата на точното й място

Веднъж вървях из града и си мислих за всички лоши неща, които ежедневно ни спохождат, за кризата, за войни, атентати, за разни болести, за какво ли не. За слънцето и дъжда навън и вътре в нас. Беше ми страшно напрегнато и мрачно. После влязох в една книжарница, отворих първата ми попаднала стихосбирка, в случая беше на Сеферис, прочетох едно стихотворение, и всичко сякаш си дойде на място, олекна ми, сякаш бях спасила душата си.

Едно добро стихотворение е достатъчно, за да преживееш своя личен катарзис, да се пречистиш от всичко злободневно, всичко ефимерно, всичко преходно. Да видиш истинските неща в живота. Да отсееш ненужното, злободневното. Поне това е моят начин на спасение. Жалко, че толкова малко хора в днешно време спасяват душата си със стихове. Защото поезията е най-краткият начин да върнеш душата на точното й място.

Разбира се, поезията не е толкова популярно изкуство, а и не би трябвало да бъде. В този смисъл, ако някой има нужда от стихове в днешния забързан ден, той винаги може да ги получи. Поезията е винаги на една ръка разстояние, на един клик с мишката. И това е един изцяло личен избор.

А иначе, поезия има навсякъде – дори и в мръсния сняг по тротоарите, в гетото, в светлините на нощните клубове, в раздрънкания автобус, с който пътуваш за работа… И когато я откриеш на всички тези места, разбираш тяхната истинска същност. Защото поезията е най-универсалният език на света. Тя може да те накара с три изречения да усетиш неща, за които дори не си подозирал.

Поезията е слово, и то от най-висока проба. То винаги виси между световете, между хората и заобикалящата ги среда, между видимото и невидимото. Словото може да пресъздаде всичко, затова то може да бъде открито навсякъде. Но първоизточникът му е у нас, там е изворът, оттам тръгва и стига до материалното. В този смисъл поезията може да бъде всичко. Тя е харизмата на човечеството, дълбаеща от всички негови недра.

Човек винаги ще има нужда от слово, а поетичното слово е лековито, то те кара да изживяваш катарзис, за да се съхраниш, да се почувстваш истински жив.
То е лекарство, на което трябва да знаеш дозата. Прекалиш ли – можеш и да се отровиш. В този смисъл поезия ще има винаги, тя е езикът на универсума, на изначалното, на чувствата и мислите.

Онези, които разбират поетичния език, виждат неща, които за други хора завинаги остават скрити. Да харесваш, да усещаш поезията е все едно да имаш още едно сетиво, защото тя е закодираният език на човека и неговото битие.